Никога не съм си представял, че ще те имам за толкова дълго. Ти беше толкова ярка искра, че мислех, че бързо ще ти омръзне в моята тъмнина. Не ти омръзна. Но сега разбирам, че това е било, защото винаги си вярвала, че ще ме изведеш на светло. При тебе. Всъщност това е било ясно през цялото време, но аз се самозаблуждавах, че не е така. Най-вероятно за да мога да продължа да те имам. Това надали ще мога да си го простя, а не искам и ти да ми го прощаваш.

Имаше много моменти, когато си представях живота си с теб. И винаги беше изпълнено с много щастие, и нежност, и любов. Ясно ми е, че в реалността не би се случило така. Щяхме да се караме доста сериозно и то не рядко. Може би дори нямаше да ти хареса да живееш с мен. Но в умът ми всичко беше магия.

Много ми се иска да е вярно това как ще останеш с мен като с приятел. Как ще продължа да те имам в живота си. Толкова много ми се иска това, толкова, че чак ме боли физически да си представям, че може да не се случи. Но реалността надали ще е толкова благосклонна. Знам кое е честно, кое не е. Знам кое е опасно. Не опасно за живота, за сърцето, за душата. Ще бъда благодарен за всяка минута, която посветиш на мен от сега нататък. Но също така знам, че твоето щастие няма да се случи така, около мен. И аз искам, повече от всичко искам щастие за теб. И аз не съм това щастие. По никой начин. И ако знам поне малко, понякога, как си, ще бъда също щастлив.

Не мисля, че някога от тук нататък ще мога да напиша по-дълъг текст за теб. Защото всичко прераства в сълзи и задушаване. Не се оплаквам, може би само се оправдавам.

Благодаря ти, че ме намери, мое красиво момиче. В сърцето ми винаги ще си любов. Винаги.