Не мога да споря. С никой. Предпочитам да се свия, да млъкна, да изчезна. Не искам да споря. Не искам да убеждавам никой в нищо. Не искам никой да ми вика. И мога да направя всичко, само за да не се случва.

Знам, че всички хора се карат. Всички двойки. Време беше и с Михал да се скарам. Но като не си се карал с някой повече от четири месеца, си мислиш, че това никога няма да стане. С Водолея не мисля, че мина и месец преди това да се случи. От самото начало знам какъв е. Всъщност Михал не е по-различен от това, което ми е показвал досега. Просто аз го вбесих до състояние, в което той рядко изпада. Просто не съм се замислил колко някой може да понесе от моите глупости. Не знам защо си мислих, че мога да трупам толкова много товар върху Михал, при положение, че той си има свой. Трябвало е отдавна да спра.

Но поне сега нещата са ми по-ясни. Аз няма да бъда друг. Винаги ще има някакъв товар, който ще трупам върху хората около мен. И има само един човек, който не само може да живее с тов, а дори и му харесва. Водолея е единствения, с който мога да бъда. С никой друг няма да свърши добре. Или някой ще се преструвам, че е ОК с това да понася постоянната ми драма, или аз ще се преструвам, че няма драма, няма да споделям. И поне единия няма да е щастлив. Или и двамата. Не че с Водолея съм безкрайно щастлив. Но има щастие. И спокойствие. Да, от време на време. Но не е пълно с вина, че съсипвам другия. Или с угризения, че заради мен се е спирал да прави каквото поиска. Той е какъвто си иска с мен. И му харесва какъв съм аз. И това е достатъчно. Защото на друг не мога да дам и толкова.

Не, няма още утре да се разделя с Михал. Ще останем заедно. Поне още малко. Защото толкова много ще ми липсва… И искам още малко моменти. Ще го изчакам. Да видим сам това, което аз виждм сега. Да осъзнае, че не е възможно. И да поиска друго, истинско щастие. И всъщност ще бъда доволен да намери щастие. Защото не искам да съм аз този, който ще съсипе нещо толкова хубаво и слънчево…

Наскоро четох някакви стари публикации, в които се осъмнявам, че ще доживея повече от 26-27 години. А ето че продължавам. Очаквах, че здравето ми ще си свърши работата. Или някаква случайност. Или Водолея. Но ето ме. Все още тук. И може би трябва да спра да чакам друг да го свърши. Може би трябва да спра да се опитвам, така че накрая да се провалям и да го превръщам в поредния зов за внимание. Дори това в момента е зов за внимание. Нужда някой да го прочете и да ми напише да не го правя. И ако някой го чете… Не ми пишете нищо. Не ми давайте надежди. По-добре е да приключа, отколкото да продължавам да тормозя още хора в агонията си.

06.10.2020г.
Ив

Не отивай. Не пътувай никъде повече, дори за ден. Намери си работа от вкъщи, с която да можеш да стоиш залепен за мен 24 часа в денонощието. Това искам. Не знам защо не можеш да го разбереш. Да, няма да виждам Михал, ако си постоянно тук. Няма. И без това цялата тази история все някога трябва да свърши. А аз ще остана до теб… Защо не го разбираш? Че въпреки всичко и всички, аз оставам до теб. Че каквото и да се случи, каквото и да направя, или да сгреша, моя избор накрая винаги ще си ти… И предпочитам да си до мен постоянно и да не се изнервяш, защото не знаеш какво правя, отколкото да те няма от време на време, и да мога да правя каквото си искам. И да, бих се върнал към времето, когато не можех да направя и крачка извън вкъщи, без ти да знаеш и когато се брояха минутите ми онлайн. Бих. Ще направя всичко. Не искам да те изгоня от тук, не искам да те няма по толкова дълго време. И ще приема всяко накзание за всички глупости, които съм направил, защото ти все някога ще ги разбереш или аз няма да издържа и ще ти кажа. Аз съм с теб. Аз съм твой. Това няма да се промени никога. Независимо каква идиотска мисъл може да пробяга през ума ми понякога за секунда. И не може ли просто да бъде по-дълго времето, в което ще си мил с мен? Знам, че няма да спреш да ме контролираш, да ми забраняваш, да удряш… Знам, да, приемам го. Моля те, просто да не е толкова често. Защото аз ще бъда винаги тук, каквото и да се случи, и няма нужда да ме притискаш постоянно. Няма нужда. Моля те…

01.10.2020г.
Ив

Събуждам се. Все още съм със затворени очи. Чувам колите навън, трябва да е към 8 сутринта, хората отиват на работа. Леко хладно е. Опипвам с ръце, намирам края на чаршафа и го дърпам върху мен. И докато се опитвам пак да задремя, усещам ръцете му. Първо по гърба ми, после по врата и накрая около ухото ми. Навежда се към мен, а аз се обръщам, за да го целуна. Все така със затворени очи. И когато започва да ме целува, почти припадам. Не, не от възбуда. А от ужас. Защото за секунда от полуотнесено и заспало състояние стигам до почти инфарктно такова. Защото целувам Водолея, а си мислех, че ще целуна Михал. Обърках дните. Нощите. Забравих кога сме, забравих кой си е легнал предната вечер до мен. Стряскам се толкова много, че най-вероятно и устните спирам да си мърдам, и Водолеят ме пита наред ли е всичко. Мрънкам си нещо под носа, което не може да го заблуди. Той продължава да ме пита какво съм сънувал, за какво съм си помислил, че съм се сепнал така. А аз продължавам да не мога да му отговоря и да се ужасявам, че съм се объркал. Дотолкова ли свикнах Михал да спи до мен, че забравям, кога не е тук? Въпрос на време ли е сам да се издъня в един момент?

Водолея вероятно си мисли, че съм сънувал нещо и съм се стреснал. Прегръща ме, и ми говори шепнейки, че няма нищо и всичко е наред. Не ми трябва повече от това. И не плача тихо, само с капещи сълзи, а с глас. Впит във Водолея. Който си няма никаква представа, че плача, защото му изневерявам и вече не ми понася цялата тази каша. Вина е твърде слаба дума, за да опише какво усещам. От вина минавам към логичния извод, че трябва да спра, преди и Водолея да пострада. И след тази мисъл ми нахлувава ужасът, който изпитвам от идеята да спра да виждам Михал. И плача. В ръцете на Водолея плача за Михал.

Исках всъщност да седна и да опиша разни сладки, слънчеви моменти, които ми се случват с Михал от време на време. Исках да бъде нежен, усмихнат пост. В един момент ми мина през ума да пиша и за необичайно внимателното поведение на Водолея в последно време, за това негово отношение, което винаги си мечтая да проявява с мен. Но стигнах до тук. До най-отвратителното, което върша. Защото колкото и прекрасни да са малките ми моменти с Михал, колкото и да е сгряващото любящото отношение на Водолея, всичо се топи и изчезва, заради моята глупост.

Нямам нищо против, ако това е краят. Не на някоя от връзките ми. Не мога да разреша този възел. Не защото не знам как, а защото не искам. Предпочитам да избягам, да приключа нацяло, пред това да избера един от двамата.

23.09.2020г.
Ив

– Искам да изляза.
Стоя на вратата. Ръцете ми треперят. Сигурно целият треперя. Да, уредих си да видя за малко Михал, ползвайки приятелка за прикрите, но не треперя, защото ме е страх да не ме хванат, а заради това, което допреди час се случваше вкъщи. Поглежда ме от спалнята и от погледа му ми става още по-зле, защото виждам съвсем ясно, че още не му е минало. Тръгва към мен бавно и поглеждам надолу, защото от злобата, с която ме гледа, ми прималява. Идва до мен и се навежда:
– Не.
Отдъхвам си. Ясно ми е, че ще каже „не“. Отдъхвам си, че няма нов удар. Сега е момента да го убедя някак. Мисля си, че съм достатъчно силен в този миг, за да му говоря, но само при мисълта за това сълзите ми тръгват и гласът ми се разтреперва.
– Само за малко. Само да си взема въздух.
– Казах не. В близките дни никъде няма да ходиш.
Ударите бяха по ръцете и краката Със сигурност ще има някакви видими последствия за известно време и затова не иска да излизам. Затова и заради всички обичайни причини, основната от които е, че иска да контролира всеки един мой момент. Поемам дъх, трябва да се успокоя и да попитам пак.
– С дълъг ръкав съм, мрачно е, нищо няма да се види. Ще изчакам преди да тръгна, ще се успокоя, тя нищо няма да разбере. – не мога да опиша какво усилие ми коства да кажа всичко това, без отново да изпадна в някаква криза. А той ме гледа все така злобно.
– Омръзна ми от теб.
Не ми е ясно как, когато най-малко искам да съм около него, ме боли да ми каже, че му е омръзнало от мен. Хващам го за ръката и ме е срам да си призная, че не е само, за да ми позволи да изляза, а и за да го накарам да усети нещо друго към мен, освен ярост. Правя крачка да се приближа към него, знаейки, че рискувам и думите ми едва излизат от устата ми:
– Моля те…
Дърпа ръката си от моята и първата ми мисъл е че, че пак ще ме удари. Но той се навежда, взима ми маратонките, отваря входната врата и ги хвърля във входа на блока, след което отново се навежда към мен:
– Изобщо не се връщай.
Треперя отново. Не знам поемам ли си въздух, но не усещам такъв да стига до дробовете ми. Знам, че няма предвид наистина да не се връщам. Знам и че ако се забавя, последствията ще бъдат още по-страшни. И все пак не искам да ме гони така. Искам да му е мило и притеснено за мен. Предпочитам да не ме пусне, отколкото да ме гони, хвърляйки нещата ми във входа на блока. Той изчезва към терасата и знам, че може би отива, за да не е до мен и да не ми направи нещо по-сериозно. Може би това е някаква негова си проява на нежност към мен. И колкото и да треперя, решавам да се възползвам.

Всичко ми е много размазано и неясно, до момента, в който Михал се появи. Това е най-ужасното състояние, в което май ме е виждал досега. И нямам предвид физически, макар че на него му стана ясно в секундата, в която ме видя с дългата блуза какво се е случило. Всъщност може би и физически не съм бил по-зле пред него досега. Не си спомням всичко, което му казах, нито всичко, което той ми каза. Помня основно усещането колко притеснен е той и колко ме е страх, че ще го разочаровам първоначално. И после някак си притеснението изчезна. Да стоя до него и да го усещам как ме прегръща ми беше достатъчно, за да съм добре. За него не беше  и това остана единственото ми притеснение, че му тежи заради нещо, което се случва на мен и аз нямам смелост да го спра.

Не съм бил за повече от половин час с Михал, но ми беше достатъчно да усетя малко от отпускането, което той винаги ми носи. Не знам как може да има толкова много слънце във всеки негов поглед и докосване. Може би е най-нормалното нещо да му е студено, когато емоционално не му е добре. Той излъчва толкова топлина иначе… Обещах си да не се отнасям в някакви метафори и епитети, когато пиша за него, но не мога да се спра.

Сега, вкъщи, когато Водолеят ме подминава цял ден, мен пак ме изяжда някаква вина. Не страх, че ще го ядосам и нещо ще стане отново. Вина, че въпреки, че Михал беше този, който ме стопли вчера, днес мен ме боли, че Водолеят показва към мен безразличие и не мога да събудя никакво топло чувство у него тази сутрин. Заслужавам си всичко, защото искам да взема твърде много и от двамата.

19.08.2020г.
Ив
–

– Обещай ми, че ще ми пишеш, всеки път, когато има как…

Ако намирам нещо водолейско у Михал, което да ми напомня за моя Водолей, е навикът да казва такива неща, докато правим секс и докато не знам къде се намирам. И последното, което мога да направя е да му кажа „не“. Но така или иначе, той не е искал от мен нещо, което да не мога и да не искам да му дам. Поне досега.

От доста време знаем, че в края на лятото, ще дойде един период, в който по причини, които не зависят от мен и него, няма да може да се виждаме близо месец. Или поне много рядко ще се виждаме. Мислех, че ще използвам този период, за да се раздалечим един от друг и да започнем малко по малко да слагаме край. А сега се усещам как вече нямам търпение този период да свърши, дори преди да е започнал.

12.08.2020г.
Ив

Ще ти дам вдъхновение… Аз искам да съм твоят нов герой и огън в твоето сърце…

По стечение на обстоятелствата, сме на място, където се гледа Cartoon Network. И започва една детска песничка. И се чува горния текст. Михал се смее, по неговия си начин и ми казва:
– По-добре от това и да исках, нямаше да мога да го измисля.
И аз му се смея също. Така че се чувствам там някъде, на 15-16 години, на колкото ми изглежда и той понякога. И ако имаше как, щях да го разцелувам. Песента е за нещо съвсем друго, но тези думички му пасват толкова много… На всичко, което излъчва, на всичко, което може да даде. На нещо, което аз никога не съм бил и никога не съм си мислил, че мога да имам. Защото е слънце. Дори, когато му е криво, мълчи и не се смее. Той е много повече от вдъхновение. Той е някаква искра, без която ще ми бъде непоносимо тъмно. И в ума ми се въртят много опасни мисли напоследък…

10.08.2020г.
Ив

Опитах се. Опитах се да постъпя както трябва, да се разделя с човекът, който е около мен от скоро и да остана с този, който е до мен повече от 13 години. И не можах. Бях убеден, че това е единственото възможно решение. Защото знам, че каквото и да става, не мога да се разделя с Водолея. Защото трябва да спра да го лъжа. Защото трябва да спра да давам някакви напразни надежди на Михал. Не съм лъгал Михал. Винаги съм му казвал точно как стоят нещта и какви намерения имам. И мислих, че така нещата ще бъдат наред, поне за него. Но явно това, че някой ти казва истината, не може да те спре да таиш надежди лъжата да стане истина.

Михал буквално се срина пред мен. Честно казано, не очаквах чак такава реакция. Знам, че има чувства към мен, но не очаквах, че му влияят до такава степен. Виждал съм единствено и само Водолея, повлиян чак дотолкова от мои решения, действия, думи. Но неговите реакции обикновено ме карат насила да приема нещо, което той иска. Той рядко ми се моли, рядко пита, той просто взима, получава, без никакво колебание в успеха си. А реакцията на Михал… Молбите, думите, вкопчването в мен, дори физически… „Моля те, не сега…“, „Само още малко.“, „Не може ли да изчакаме?“, „Няма да ти създавам никакви проблеми.“, това беше само малка част от всичко, което чух. И се почувствах като онези идиоти от тъпите романтични филми, които изоставят човека, който обичат, заради някаква причина, която е само в главата им. Моята е причина си е съвсем реална и не знам дали ще доживея до следващия ден, ако той случайно разбере какви ги върша. И въпреки това ми се видя безсмислено да се разделям с Михал, докато все още и двамата искаме да продължаваме да се виждаме.

Бил съм в подобно положение, преди повече от десет години, когато отново изневерявах, но и човекът, с който бях, имаше друга връзка и изневеряваше с мен. Но този човек нямаше чувства към мен, поне не и романтични, по-скоро ме харесваше за събеседник и секс партньор. Също съвсем открито ми казваше всичко това. Явно някой да бъде полезнено откровен с теб е нещо, което те придърпва към този човек още по-силно. Аз имах чувства, той не, и когато след няколко месеца ми каза, че трябва да спрем, защото така било по-добре, не можах да разбера защо е по-добре. Никога не съм се опитвал да проваля бракът му, не съм досаждал, не съм застрашавал отношенията му и тогава го попитах дали съм му омръзнал, затова ли не иска вече да се виждаме. Той каза именно това, че не му е омръзнало, но е по-добре за мен. А аз не разбирах как е по-добре, да спра да се виждам, с човек, който искам да виждам, и на него все още не му е омръзнало от мен.

Разбира се, с течение на времето, гледайки голямата картина отстрани, да задълбаваш в чувства към някой, който няма такива към теб и има своя си връзка, със сигурност не е бил по-добрия вариант. Но докато обяснявах на Михал как е по-добре за него, си припомних точно онези си усещания и разбрах, че не искам да причинявам същото и на него в момента. Защото той не ми е само събеседник и секс партньор. Защото и аз имам чувства. И искам да му давам, колкото мога по-дълго. И искам да взимам от него, колкото мога по-дълго. Не си мислете, че не осъзнавам, че всичко това е от егоизъм. Не си мислете, че не се обвинявам и не ме изяжда чувство на вина. Но когато го погледна, как се усмихва, с ръцете в джобовете, с якето посред лято, а къдриците му са разпиляни на всички възможни страни, губя всякакви, ама всякакви сили да стоя далеч от него. Знам, знам, заради моята слабост ще страдам не само аз, а също и Михал, и Водолея. Вероятно ще горя в Ада, или за наказение ще се преродя в червей в следващия си живот. Но всякакъв морал и принципи напълно се изпариха напоследък…

Стана доста по-объркано и разпиляно, отколкото исках да го напиша и накрая пак изплуваха разни детински емоции. Трябва да му призная, не очаквах, че е способен чак до толкова да ми разбърка ума.

А може би да постъпя правилно не е да се разделя с Михал и да остана с Водолея. Може би е точно обратното. Но може би в някоя друга публикация ще напиша за демоните, които не ми дават да мисля за това за повече от десет секунди.

24.07.2020г.
Ив

Нощ е. Аз и Михал. В легло, в което трябва да съм само аз. Минава полунощ, навън е не по-малко от 18-19 градуса, вътре сигурно е поне 24-25 градуса. А той трепери. Дръпна се от мен, вероятно мислейки, че спя или за да не го усетя. Аз го дръпнах обратно към себе си и усетих как леко се стресна от това, явно наистина мислеше, че спя.
– Какво има?
– Студено ми е.
Пипам челото му, аз така треперя от студ, когато имам температура. Не е топъл, изобщо даже. Но не може да спре да трепери. Продължавам да настоявам да ми каже какво има, но получавам няколко пъти същия отговор. Обръща се към мен,  завира лицето си в едното ми рамо. Прегръщам го, но той не спира и си повтаря, сякаш на себе си,  „студено ми е, студено ми е“.

Не му е студено. Както и подозирах първите пъти, когато уж студът не му понасяше пред мен, това е свързано с нещо съвсем друго, нещо, което му се е случило и той си мисли, че е успял да преживее, но аз съвсем ясно виждам, че това не е така. Нещо различно, от нещата, през които аз съм минал, но не бих казал, че е по-малко травмиращо. И преди да ми разкаже, разпознах признаците. Не защото са били същите като моите, просто усещах, че има нещо по-дълбоко, което оставя следи, които нямат триене. Дали защото и аз имам следи, дали защото имам чувства към него, дали заради двете – не знам, но го усетих. Изчаках го той да реши да ми каже. Заболя ме много, докато ми го разказваше. Заболя ме, че някой е искал да му причини нещо такова, без да се опита да го види какъв е всъщност, да разбере колко е позитивен и забавен, колко е инициативен, как е винаги усмихнат, как е готов да си жертва комфорта и почивката, за да помогне на някой свой приятел или роднина. Как можеш да караш някой да страда за нещо, което не те касае по никакъв начин и този човек не иска нищо, свързано с теб?

А той си е останал все така засмян, добродушен и дори наивен на моменти. И обвинява себе си, че така е станало. Това, явно, всички го правим, които сме минали през някакъв вид тормоз. Вероятно се насилва да си дава такъв щастлив вид през по-голямата част от времето, но в мигове като този емоциите му избиват. Чудя се дали избиват пред мен, защото ме чувства достатъчно близък, за да покаже истинския себе си, или просто е дошъл момента да избият, и не подбират публиката си. Не че има чак такова значение. Което и да е от двете, фактът, че това му се е случило, че е променило нещо в него, че дори е отменило и разбъркало определени събития в живота му, ме ядосва. Ядосва ме, защото някъде там е поредния тъпак, на който ще му се размине. И ще му се размине не само, защото Михал си е премълчал, а защото и да не беше, не знам дали в нашата държава полицията, или друга институция биха реагирали адекватно в такава ситуация. Ядосвам се на себе си, че и аз оставих на един да му се размине, и често се чудя дали след мен не е пострадал някой друг от него. Ядосвам се, защото напоследък често чувам такива истории за тормоз, и от момичета, и от момчета. И рядко има някой наказан. Ядосвам се отново на себе си, защото въпреки всичко, вероятно ще си остана все така безмълвен по темата, когато не съм анонимен.

Ядосвам се, защото ми харесва Михал да търси успокоение в ръцете ми. Да ми вярва толкова много, че да ми разказва за нещо, което го е смачкало не само физически, но и психическки и за което почти никой друг не знае. Харесва ми да имам една малка жертва, каквато съм аз за Водолея, която търси в мен спасение. Не, той далеч не е толкова зависим и слаб, както съм бил аз и все още съм. И може би затова ми харесва още повече, защото аз съм този, пред който показва чупливост, за която другите не подозират. Страх ме е, че съм се приучил да обичам по начина, по който Водолея обича мен. Не говоря за контрола, ревността, агресията. Говоря за опиянението от това, че някой е слаб в ръцете ти, че има нужда от грижата ти.

Не искам днес да коментирам за изневери и колко нередно е всичко, което върша. Не искам да мисля как се развързва тази мрежа, в която оплетох и трима ни. Съдете ме колкото искате. Знам, че накрая, ще ми се върне, двойно и тройно. Но не мисля, че някога ще съжалявам за този история, дори да продължи само месец-два, а страданието след нея да е в пъти по-дълго. Защото сега ми е магия, която не съм мислил, че съществува. И ще взема от нея, колкото мога.

09.07.2020г.
Ив