Минимални работни заплати през 2025 г.: годишен преглед

Директива (ЕС) 2022/2041 относно адекватните минимални работни заплати в Европейския съюз (наричана по-долу "Директивата за минималната работна заплата"), приета през 2022 г., осигурява обща рамка за определяне на адекватни (законови) минимални работни заплати, насърчава колективното договаряне относно определянето на заплатите и подобрява ефективния достъп на работниците до техните права на защита на минималната работна заплата, когато това е предвидено в националното законодателство и/или колективните трудови договори. От държавите членки се изискваше да транспонират директивата в националните си регламенти до 15 ноември 2024 г. Повечето държави (поне частично) са завършили този процес до края на 2024 г. През 2023 г. Дания (подкрепена от Швеция) подаде иск за пълна или частична отмяна на директивата до Съда на Европейския съюз. Решението по това искане се очаква през 2025 г.

Минимална работна заплата през 2025 г.

• Брутните национални минимални работни заплати са се увеличили между януари 2024 г. и януари 2025 г. в 21 от 22-те държави членки, които имат национална минимална работна заплата, като единственото изключение е Кипър, при което ставката е останала непроменена. Те са се увеличили значително в повечето държави членки от Централна и Източна Европа: с почти 23 % в Румъния, с 15 % в Хърватия и България, с 12 % в Литва, с 10 % в Чехия и Полша, с 9 % в Унгария и Словакия и с 8 % в Естония.

• Въпреки че тези увеличения бяха по-ниски от тези през предходната година, в съответствие с забавянето на равнищата на инфлация те все още бяха значителни и доведоха до повишаване на покупателната способност на лицата, работещи на минимална работна заплата в повечето държави. Минималните работни заплати в реално изражение се увеличиха в повечето държави, останаха до голяма степен стабилни в няколко държави (Германия, Люксембург, Франция, Словения и Белгия) и намаляха в Кипър.

• Ролята на инфлацията за стимулиране на значителното увеличение на минималната заплата намаля тази година. Вместо това Директивата за минималната работна заплата изглежда е нововъзникващ структурен фактор, влияещ върху тези увеличения, като все по-голям брой държави обвързват повишаването на минималната работна заплата със сходни прагове, посочени като примери в директивата.

• Наличните данни показват, че само в няколко държави минималните работни заплати са достигнали 60 % от средната работна заплата или 50 % от средната работна заплата. Въпреки това индексът Kaitz (съотношението на минималната работна заплата към медианната или средната работна заплата) се е увеличил през последните две десетилетия в повечето държави членки, което означава, че националните минимални работни заплати са нараснали повече от медианната и средната работна заплата през този период.

• Данъчната и осигурителната система могат да доведат до значителни разлики между брутната минимална работна заплата и действителната заплата (нетната минимална работна заплата). През 2024 г. ставката на данъка върху наетите лица (включително данъка върху доходите на физическите лица и социалноосигурителните вноски на служителите) варира от приблизително 5 % в Белгия и Естония до почти 40 % в Румъния.

Транспониране на директивата

• Сравнителният анализ на наличните (проекти) регламенти показва, че транспонирането на директивата не е довело до големи промени в системите и методите, използвани за определяне на законоустановените минимални работни заплати. Правните адаптации обикновено са незначителни и допълват съществуващите национални практики.

• Повечето държави със законоустановени минимални работни заплати са включили елементите, изброени в член 5, параграф 2, букви а)—г) от директивата, като самостоятелни критерии и допълват критериите, които националните органи за определяне на заплатите трябва да вземат предвид съгласно националното законодателство.

• Що се отнася до индикативните референтни стойности, които се очаква да използват лицата, определящи заплатите, за да оценят адекватността на законоустановените минимални работни заплати (член 5, параграф 3 от директивата), повечето държави са включили в своите разпоредби конкретни проценти въз основа на средната или медианната работна заплата. Тези стойности могат да се отклоняват донякъде от примерите, предоставени в директивата, като варират от 46 % от средните работни заплати в Латвия до 55 % от прогнозните средни работни заплати в Полша (според проектозакона). Някои държави, като Ирландия, Нидерландия и Румъния, са възприели по-гъвкави подходи, позволяващи стойностите да варират във времето или да попадат в определен диапазон. В няколко държави-членки, като Хърватия и Португалия, все още не е ясно въз основа на проекторегламентите кои ориентировъчни референтни стойности ще се използват. Други се позовават на различни индикативни стойности (например Словения) или изобщо няма (например Люксембург), като се позовават на специфичните си механизми за актуализиране.

• Няколко държави са направили индикативните (целевите) стойности част от критериите, които лицата, определящи заплатите, са длъжни да вземат предвид, докато други се позовават единствено на тях в контекста на оценката на адекватността на законоустановените минимални работни заплати, както е посочено в директивата.

• Повечето държави със законоустановени минимални работни заплати не са променили съществено официалния си подход за включване на социалните партньори в определянето и актуализирането на равнищата на минималната работна заплата, тъй като това вече е широко разпространена практика. Някои обаче въведоха регулаторни уточнения, за да изяснят или засилят специфични аспекти на това участие.

Минимална работна заплата и тяхната способност да си позволят жилище

• Делът на работниците, получаващи минимална работна заплата, варира в отделните държави членки, като варира от над 10 % в Португалия, Словакия и Полша до по-малко от 3 % в Чехия, Белгия и Нидерландия. Въпреки това повечето държави членки показват възходяща тенденция, която е в съответствие с факта, че минималните работни заплати нарастват по-бързо от средните и средните заплати през последните 15 години.

• През 2024 г. разходите за жилища в ЕС нарастват по-бързо от общата инфлация. Според анализа на Eurofound, основан на последните данни от Статистическите данни на Европейския съюз за доходите и условията на живот (EU-SILC за 2023 г.), хората с минимална работна заплата са били непропорционално засегнати, тъй като жилищното настаняване съставлява по-голям дял от разполагаемия им доход (средно 34,8 % в сравнение с 26,2 % за хората с по-високи доходи). Сред домакинствата с непълнолетни хора с минимална работна заплата също са по-склонни да възприемат жилищните разходи като тежко бреме (35,6 % в сравнение с 21,7 %).

• Младите работници на минимална работна заплата (на възраст 16—34 години, учениците, чиято основна дейност е образованието, са изключени) в много страни са значително по-склонни от по-добре платените си връстници да живеят с родителите си (48,9 % в сравнение с 29,1 %). Това предполага, че настоящите равнища на минимална заплата могат да бъдат пречка за независимия живот на младите работници, като им пречат да се изнесат от семейните домове и ограничават жилищната им мобилност.

• Директивата за минималната работна заплата на ЕС се очертава като важен фактор за определяне на законоустановената минимална работна заплата, като транспонирането до голяма степен напредва по график в повечето държави. Въпреки това, не всеки аспект е включен (или трябва да бъде) включен в националните разпоредби. Националните органи за определяне на заплатите, включително социалните партньори и консултативните органи, ще трябва да поддържат и прилагат на практика духа на директивата.

• Тъй като минималната работна заплата се повишава спрямо средната/медианната заплата, повече служители получават заплати, близки до минималното равнище в много страни. Това увеличава значението на допълнителните политики, като жилищни политики, данъчни облекчения или обезщетения, които подобряват финансовото състояние на хората с минимална работна заплата.

• Високите разходи за жилища оказват непропорционално въздействие върху хората с минимална заплата, като ограничават тяхната мобилност и цялостното качество на живот и потенциално ограничават икономическите им възможности. В зависимост от относителните разходи за жилище и при оценката на адекватността на минималните работни заплати определящите заплати могат да вземат предвид относителните разходи за жилище през следващите години при оценката на адекватността на минималните работни заплати и по-специално по време на процесите на колективно договаряне.